Изминаха се 20 години, от както не е между нас д-р Паскал Фотев известен и виден лекар и гражданин на гр.Кърджали. Изтеклите десетилетия не са хвърлили сянка на забрава у неговите ученици, сътрудници и признателни граждани, на които е оказвал помощ на внезапно настъпили промени в здравословното им състояние . Завършил висшето си медицинско образование във ВМИ – София, пренебрегнал благоприятното предложение да остане на работа в катедрата по древни езици при Софийски университет „Кл.Охридски”, като млад асистент и работи и се развива в академичните среди, той се завръща в гр.Кърджали. С това той изпълва своя синовен дълг и да се върне при самотната си майка, която е била обща работничка към комунални услуги и със своите оскъдни средства е трябвало да издържа семейството и сина си като студент в гр.София. Същевременно той изпълва и един обществен дълг, защото в тези години града и региона са имали голяма нужда от лекарски кадри, тъй като е бил с най-лоши демографски показатели – висока детска и обща смъртност, масово разпространени инфекциозни заболявания, малария ТБС и др. Започнал работа, като ординатор във Вътрешно отделение, а в последствие бива назначен като завеждащ Неврологичен кабинет, а от 1961 година като завеждащ отделение чието задължение изпълнява до края на жизненият и професионален път. Малко е да се каже, че той е основоположник на неврологичната помощ в града и окръга. Той е нейният създател, организатор и изпълнител. Години наред може би десетилетие, той бе единственият квалифициран невролог, както за оказване на спешната, така и ежедневната регулярна неврологична помощ в града и районните болници. Ето защо говорим ли за д-р Фотев се има предвид неврологичната помощ и обратно говорим ли за нея, то неизменно се свързва с него/ с неговото име/. Много усилия положи през този период за укрепване на отделението, за увеличаване на легловия фонд, за комплектоването му с висши и средно медицински кадри, както и за снабдяване с необходимата апаратура за по-обективно диагностициране на неврологичните заболявания. Едва в 1977 година с разкриване на новият болничен корпус в отделението бяха разкрити 60 легла с необходимия брой лекарски и сестрински длъжности, и обзавеждане с необходимата апаратура в съответствие с научно-техническия прогрес в областта на медицинската наука. На този етап отделението можеше да дели мегдан със сродните на него ведущи отделения в страната. В ежедневната си дейност той се държеше много непринудено, естествено и сърдечно с всички. Той нямаше фаворити и любимци. По различни поводи на сутрешни рапорти или конкретни случаи от позициите на житейският си и професионален опит и хуманен дълг на нашата професия ни напомняше – „уважавайте болните, състрадавайки ги, щадете психиката им, защото те са поверили в нашите ръце най-голямото богатство, което природата им е дарила своето здраве…” При изпълнение на трудовите си задължения не изхождайки единствено от позицията, като начин и средство за изкарване на препитанието си, което е много важно, но недостатъчно. Влагайте душа и сърце във всяка ваша дейност за да изживеете морално удовлетворение от себе си и обществено признание. В светлината на тези разсъждения ние го чувствахме не само административен ръководител, а и морален стожер. Всичко това ни възпитаваше и ни даваше самочувствие на удовлетворение и бих казал на гордост, че той заема достойно место между завеждащ отделенията на когото можем да разчитаме в трудни в диагностични отношения казуси, така и в трудни житейски ситуации, в които всеки един от нас е изпадал. Безспорната му медицинска квалификация, езиковите му възможности /ползва говоримо и писмено гръцки и турски езици/ широката му обща култура го правиха достоен и равностоен събеседник и на представители на неврологичната наука, на политици, общественици, а за своите съграждани и колеги приятен събеседник, защото от неговите срещи ние черпехме информация за исторически събития за известни писатели и общественици и др. Той с увлекателен на ясен и разбираем литературен език и стил говореше за Алберт Швайцер – 36 годишен професор по теология един от най-големите органисти в Европа. Завършва медицина и отива на работа като лекар в Африка и разкри болница за най-бедните между бедните, за най-изоставените между изоставените за смъртните от сънна болест и други тропически болести. В този дух той сподели становището и познанията си за видния индийски писател, философ и мъдрец Рабиндрнат Тагор, който идва от Западна Европа и бива посрещнат от българския духовен елит с реч на Асен Златаров с думите „Добре дошъл учителю на мъдростта на Възтока, Вестоносец на любовта, Светлината на света”. За известния и световно известен оперен певец Борис Христов, който на запад го наричат само славянин, а не българин, за „Аферата Дрййфус и писмото на Емил Зола до председателя на Френската Република озаглавено „Обвинявам” в защита на осъдения немски офицер. В този дух са били и разговорите за Стефан Цвайг принуден да напусне родната Виена и се заселва в Бразилия, където се самоубива, за неговите новели „Писмо на една непозната” „Амок” и други. За художниците импресионисти – Ван Гог, Пол Гоген, Едурад Мане, Реноар Лутрек, който е бил постоянен посетител на увеселителното заведение „Мулен Руж” в Париж и е бил любимец на представителките на древната професия, които с плътта си са изкарвали препитанията си. Разбира се тези разговори бяха интересни и чести, но не толкова чести от разговорите, които се водиха за родната Тракия, за родното огнище и бащин дом принудително напуснато „Тази кървяща рана която няма заздравяване”. Този разговор се водеше по кръчми и кафенета, по сватби и кръщенета, на табла, билот и риболов, за гимназията в Гюмюрджина, за големият чинар в града за малкия зоопарк, за Портолагос, Доган Хисип и др.селища. Силно впечатление ми е направено два такива разговора. На една визитация след разговора за състоянието на болния Киро от кв.Гледка д-р Фотев го попита: - Кажи Киро как живееше в Тракия и с какво се занимаваше?- след неочакваният въпрос, той се замисли и отговори: - „С малко земеделие и скотовъдство – гледах овце.” – „И колко бяха?” – той отговори: „Докторе, аз бях беден човек от 200 до 250.” - А колко имаха по-заможните? - „Над 500, те не можеха да ги преброят”. Друг божи ден в същата ситуация д-р Фотев попита друг тракийски бежанец с добре оформена физика и благородно лице, сладкодумец „Кажи бай Стефан Робов с въпроса вярно ли е това което се говори, че Добри Търпешев от трибуната на митинга в Гюмюрджина е казал: „Тракия никога не е била наша и няма да бъде, който ви е довел той да ви отведе”. На секундата той отговори: - Докторе аз бях на трибуната като член на ОФ тройката, такова нещо аз не съм чул. Бедните и наивно наши тракийци измерваха събитията с доморасли разсъждения и аршин и мислиха, че такъв голям въпрос може да бъде решен от Добри Търпешев, имайки предвид неговата популярност, като общественик в тези години. Те не знаеха и нямаше как да знаят, че този въпрос е решен от големите на деня и света Сталин и Чърчил, и това тяхно решение е било написано в началния период на цигарена кутия, а в последствие оформено в официален документ. С българските турци разговорите бяха предимно по здравословни проблеми и контакта му на родният им език им даваше възможност да разкрият душата и сърцето си в този дух след разпита и прегледа им отговаряше „няма да се плашите, всичко ще мине” „Хич коркма, гечичег” накрая им подаваше рецепта, но неговата убедителност подплатена с професионализъм им вдъхваше увереност и това бе за тях най-вълшебното лекарство – накрая им пожелаваше „всичко хубаво и много поздрави в къщи”- „Гюле, гюле чок селям евде”. Тежко болните насочваше в отделението за наблюдение и лечение. Такъв беше д-р Фотев в служебното и житейско ежедневие, готов на всеки да подаде ръка, да окаже помощ по здравен и житейски проблем. Но това бе и неизменна черта и на останалите завеждащ отделения, които в своя профил бяха безспорни авторитети и личности с голям обществен кредит и съвместно с всички оформиха облика на многопрофилната болница в град Кърджали, като една от най-авторитетното здравно заведение в югоизточните Родопи. У тях имаше възрожденски дух и поведение за всеотдайност в професията и безупречна служба в полза на своя народ. Може би за това им поведение е изиграла роля, както семейната среда, така и времето и местото където са родени. За една част от тях родителите им са били изпитали прелестите на чуждоземното присъствие, а може би са били и съратници на родопските войводи Пею и Кольо Шиманови, които са организирали борбата за освобождение на тази част от родината през 1912 година от турското владичество. Това са лекарите д-р Дафовски, д-р Владимиров, д-р Илчевски, д-р Григоров, д-р Смилянов, д-р Хаджиминев роден в Златоград от ранни детски години и слушал песните и легендите за Дельо войвода, чиято слава се носи в световния ефир. Д-р Фотев, д-р Касабов, д-р Черешев, д-р Пачеманов деца на тракийски бежанци запознати до болка с бежанската голгота, за бягащите майки с децата си на гърди и бохчите на гърба, д-р Петър Петров син на основоположник на здравното дело в гр.Кърджали мед.фелдшер Атанас Петров, които заедно баща и син са работели близо осем десетилетия за възхода на здравното дело в града. За останалите заведения от този период са били родени в селища свързани с героични и трагични епизоди от нашата история. Ето защо за такива е напълно покритие и съвпадение стиха на Пенчо Славейков от поемата „Кървава песен” –„ Дете невръстно още на майчини си скути, аз слушах приказки и песни за нечути борби и тегла и тъмни съдбини, на мой роден край от първи още дни, незнайно по каква незнайно виша воля, обречено на сълзи и кървава неволя”. Тези събития според мен обясняват възрожденския дух и поведение на д-р Фотев и останалите завеждащ отделения на професионална всеотдайност и дълг към заведението в което работят, в града в който живеят, в страната в която са се родили. Ние ординаторите от това поколение имахме възможността да се учим от техния пример за професионално и обществено поведение. За това ги носим в съзнанието си, като скъпи и незабравими люде дали много за нашето израстване като лекари и граждани на своето време. Нека в такива дни подадем ръка на живите ветерани на здравеопазването с дълбоко чувство на признателност, и дълбок поклон на покойниците пред тяхната памет и им сложим стръкче свежи цветя пред вечният им дом.